Как да разговорим детето след училище

Учебната година носи със себе си миризмата на прясно подострени моливи, скърцането на обувки по излъскан под и чисто нов кръг от мълчание тип „каменна стена“ на въпроса „Какво правихте днес в училище?“.

От поколения най-честият отговор на този въпрос е „Нищо“, следван от „Не знам“ и братовчед им „Не помня“.

Когато дъщеря ми започна предучилищна, отчаяно исках да разбера какво е правила цяла сутрин, но не можех да изкопча никаква информация от нея. Някои експерти препоръчваха да се даде време и пространство на децата, за да се отпуснат, преди да започнем с въпросите. Пробвах го, но тя продължаваше да не откликва.

Други ме съветваха да направя въпросите малко по-точни и все пак с отворен край. Интернет изобилства от списъци със засукани алтернативи на „Как мина денят ти?“ Но когато я питах кой я е разсмял или на какво са играли навън, бивах посрещана от въздишки на досада и категорични отговори „Спри да ме питаш такива работи!“.

Когато тази година тръгна на училище, пробвах нов подход по време на вечеря. „Искаш ли да чуеш как мина моят ден?“, попитах дъщеря си.

И в този ден и във всеки следващ вече никога не каза „Не“. Затова ѝ разказвам за срещи и ксерокопиране, за заялия принтер и как си изгубих ключовете. Разказвам ѝ за игрите на площадката, за уроците, които преподавам, и колко деца са помолили да отидат до сестрата. Започвам с началото на смяната ми от сутринта и приключвам с разпускането на учениците. Аз съм учител, даже в нейното училище, но сме в различни сгради.

После, все едно идва нейният ред по време на игра, и тя ми разказва за деня си. Научавам каква книга е слушала в библиотеката, че си е сменила съвсем сама гумените ботуши с маратонките, кой ѝ е помагал в клас и до кого е стояла по време на обяда. Пее ми „Паячето Ици Бици“, пълзейки с пръстчета по невидима струя вода над главата си. Навежда се по-близо: „Писа ли букви в пясъка днес?“, прошепва, „Аз да.“

Макар че това, че съм учител прави дните ми достъпни за дете в училищна възраст, мисля, че на дъщеря ми ѝ е интересно да разкрие мистерията какво правя, когато не съм с нея. Няма значение дали сте софтуерен инженер, касиер, блогър, доктор, шофьор на автобус, или се грижите за децата си вкъщи, защото не става въпрос за дребните подробности в работата. А по-скоро за споделяне какво ни разсмива и отегчава, грешките, които правим, какво ни е трудно, интересните хора, които сме срещнали. Когато споделя това с дъщеря си, тя е по-склонна да сподели същото с мен.

Обикновено последното, за което искам да говоря, щом се прибера вкъщи, е работата. Винаги съм си мислила, че отчет на деня ми ще е най-голямата скука за някого, включително и за мен. Може би дъщеря ми намира всичките си листи, пластелини, гумички и пр. за също толкова досадни. Но аз се радвам да чуя подробности от деня ѝ, точно както и тя от моя.

Снощи, когато седнахме да вечеряме, докато дъщеря ми неопитно захвана ножа и вилицата и аз започнах да говоря за днешните планове, тя ме прекъсна:

„Мамо? Няма ли да ми разкажеш как ти мина денят?“

Сара Акърман